Автор: Мартин Спасов
Когато поделим и неделимото
и вече няма кой какво да вземе,
ще почнем да си даваме чрез римите
това, което нямахме със тебе.
Едно небе – безоблачно и сигурно
(че не едно изринах от гърба си),
едни незакъснели много мигове,
защото всеки миг ще идва късен.
Едно мъгливо, капещо преддверие,
с което да заслужим светлината,
и мъничък компас – да се намерим
в тъгата си преносена и сляпа.
Ще си дадем и много, много истини.
Лъжа ще си дадем – че пак ни има.
От тебе моля щедрост – бели листове.
Които ще чета. И ще разбирам.