Автор: Yasmin, 24 Август 2011

В понеделник 20-годишно момче загина на бул. „България”. Убиецът е на 22 г. и вегетира в болнично легло, без особени надежди да живее – прострелял се в главата. Причината за кървавата история е непълнолетно момиче, в което двамата били влюбени и не могли да си поделят.

Вчера на бул. „Ботевградско шосе” загина още един млад човек – на 12 ли, на 16 г. ли, не се задълбочих особено в случая – все дете е. Хлапе извадило нож, друго хлапе го наръгало и избягало. По сигнал на ватман полицията намерила трупа, както и убиецът, още с окървавени дрехи. Бил криминално проявен – кражби някакви си… На никой не му е пукало какви точно, сега се сетили да му обърнат внимание.

Това вчера и оня ден. Назад няма да връщам – там има бити учители, бебета, извадени очи, хвърлили се от осмия етаж 14-годишни зависими от хероина, самоубийства под влак заради любов, посинени от бой родители (заради това, че са осиновили побойниците си някога), обесени на лостове котки, ритани до смърт кучета. Насилие под всякаква форма. Днешните деца безспорно са много по-различни от тези преди десетилетия. По-комуникативни, по-умни може би, по-информирани, по-смели. И по-болни, и по-жестоки.

На първо място детето оформя своя модел на поведение в семейството си, попивайки от най-близките си. Затова и няма как дете с майка оперна певица и баща учител да не е различно от онова, чието единствено задължение е било да нахрани кокошките след полупроговарянето-полупромучаването на баща си „Аре беееее, кое време стана!” Средата е определяща за развитието на човека – отрасналият в спокойно семейство с любов, е по-малко склонен към агресия от онзи, с детство тип „Тати смята, че мама е нещо мръсно, довлечено от котката и затова я бие на почивки”.

Големите са отговорни за малките. Те трябва да видят кога детето бяга от училище, кога започва да лъже патологично, кога повръща след хранене, за кого е Ромео, за кого – Жулиета. Вярно, че родител не винаги се става по желание, но винаги трябва да е отговорно. Не знаеш ли кога хлапето плаче, на какво се смее, защо рисува само в червено или какви са тия деца, с които дори не иска да говори пред блока, не си участник в движението. И все по-встрани ще отиваш.

Родителите често „губят” децата си. Един познат не спря да вярва в сина си, докато малкият не остави апартаментът им на голи стени. Изнесе всичко и го продаде, за да си купува хероин – от черната техника, през маратонките и телефоните, та до мебелите накрая. Познатият ми е кротък, умен човек. Бачкаше всичко, което му попадне, за да издържа семейството си. По-рано изгуби престижната си работа, защото не можа да бъде отговорен за 120 човека, и едновременно с това да получава панически атаки през 2 часа. Панически атаки заради страха, че като се прибере, синът му ще е отрязал безименния пръст на майка си, за да вземе златния и пръстен. Този мой познат се опита – заеми за лечение с психиатри, в комуни, 24 часа обич и внимание вкъщи. Нищо. Случва се. И двамата вече ги няма – единият мъртъв, другият обречен да е жив по-дълго от сина си.

Не търся родителската вина. Само си спомням, че когато за първи път нарекох „идиот” мой съученик, даскалката по руски такава показалка ми перна през ръцете, че свитки ми излязоха. А баща ми после до 1 ч. през нощта ми изнасяше лекция на тема „Управление на конфликтите без обиди и бой”. Не толерирам и насилието над деца, било с показалки, или със скучни разговори. Но като че ли най-страшното насилие се ражда от липсата на разговори, на внимание, на спокойствие. Лесно е да осъдим децата и тийнейджърите, че са малоумни комплексари, които не четат, не учат, не се хранят здравословно, имат скапани ценности като бързи коли и руси жени. Лесно е и да се разкрещим на дъщерята, че си била пуснала в интернет нацупени снимки, гарнирани с дълбоко деколте. А защо не и на сина, който изпива бутилка водка по-бързо от руснак по време на запой. Ама защо едното дете търси внимание по този начин, а другото бяга от реалността с чашката, на кой му дреме. Нали трябва да се работи за пари, кога да тръгнем и да обичаме децата си?

От малки не ги виждаме. Вербалната агресия е прелюдия към физическата. Днес наричаш някого „идиот”, утре му шибваш два шамара, вдругиден го наръгваш с нож. Защо пък не? По информация от медиите понеделнишкият стрелец и жертвата му първо се обиждали по стените си във фейсбук, после се срещнали, и кой в кръв на булеварда, кой в кома в болницата…Класика. Възрастта не се снижава само за пушенето, пиенето и секса. И за проявите на насилие върви надолу. И не е нужно да чакаме хлапето да стане на 10, за да му обясним ,че кучето го боли като го ритат, а Мария плаче като я оскубят.

Няма оправдание от рода на „Не съм разбрал”, „Не съм видял”. Щом държавата е абдикирала от всичките си задължения, и единственото, което прави е да строи по 2 км магистрала за половин година, ние сме важните. Не се сещам за нещо, срещу което да няма превенция в нормалните страни – от рака на шийката на матката, та до шопинг пристрастяването. Е, тук пенсионерите ни умират от глад, безработните и ангажираните в сивата икономика заплашват да станат огромна армия, няк’ви милионери се правят, че правителството ги гони. А децата ни утвърждават силата си с агресия, различността си с алкохол, и красотата си с нови зъби и ботокс още на 20.

Трябва да се оглеждаме. Да видим тия хлапета харесват ли си уроците, злоупотребяват ли с алкохол (не става въпрос да им крещим за чаша бира), имат ли си компания приятелчета, с които се чувстват добре, обичат ли животните, подиграват ли се на детето с очилата в техния клас и обиждат ли циганчето в съседния, харесват ли външността си, избухливи ли са, състрадателни ли са. Не е необходимо да пребъркваме якетата им след училище, за да видим всичко това.

Медиите непрекъснато пишат за поредната Николета, за новата любов на поостарелите и поразведени вече Иван и Андрей. Слагат тези новини на първа страница. Не акцентират на материалите, в които психолог казва как днес ако мъчиш животно, утре убиваш човек.
Водещи новини на списания, вестници и телевизии са, че известна личност била починала след дълго боледуване, или в инцидент. Някъде между редовете е изгубено това, че се „почива” докато си спиш в леглото, а от злупотреба с алкохол или каране с 200 на мотора по магистралата се умира в зверски мъки.

Не са виновни родителите. В повечето случаи те просто се покриват като щрауси, защото им е адски трудно. Човешко е. Но в близките 150 г. нито Бойко Борисов, нито друг сторител на магистрали ще обърне внимание на децата ни. Затова ние ще трябва да спрем хлапетата да ритат кучета,
да карат с 200, и да говорят само, когато искат пари.
Другият вариант е да спрем да ги раждаме.

Публикувано на 24 Август 2011 в: http://chuime.bg/80-yasmin/18076-kakvo-im-stana-na-tiya-hlapeta.html

Автор: Светлана Лажова, из „Прочетох специално за вас“
по книгата „Правилата на живота. Житейски максими за всички поколения.“(Хорас Джаксън Браун)

Те бяха повече, но аз избрах само няколко, които на мен ми се видяха много важни.

Всеки ден прави комплимент

Помня татко, когато в нас идваха приятелки на майка на гости, как се държеше любезно с тях.
За всяка намираше добра дума, после ги оставяше да се наприказват. Веднъж каза на една грозничка жена: „Колко добре изглеждаш днес!“ И аз после го попитах защо. „Ами ти не видя ли как тя засия от моя комплимент. Тя наистина стана хубава.“ Запомних го. Та за мен татко беше най-умният, най-чаровният мъж на света. Може пък той да е чел книгата със съвети или просто така е бил възпитан, но аз го наследих.

Никога не казвай на някого, че изглежда уморен или потиснат.

Когато някой ме питаше: „Ти болна ли си, много си бледа?“ на мен ми ставаше още по-зле. Затова, когато някоя приятелка и без това е притеснена от нещо, ще намеря думи, с които да я разведря, а не да я натоваря допълнително. Защото знам по себе си, колко малко му трябва на човек – две топли думи.

Използвай най-хубавите си прибори за хранене.

Цял живот спестяваме за… нова къща, за децата, трупаме вещи, нека има. А животът си отминава лека полека. Използваме старите си чаши и чинии, за да има като ни дойдат гости, нови сервизи. Бършем се със захабени, но чисти кърпи, а новите, нека молците им се радват в шкафа. Сега съм извадила всичко ново и го използвам, за да ни е хубаво, а след време… да сме живи и здрави. Аз ще си умра със старите чаши, пукнати или без дръжки, после моите деца може да изхвърлят новите ми чашчици, защото не им харесват или защото си имат по-хубави. И защо да ми пълнят шкафовете, те нали са за това – да се използват, а не да ме надживяват.

Пий шампанско без повод.

Още утре ще си отворя бутилка шампанско, ей така, защото е неделя, защото мъжът ми е до мен и защото… имам. И го пазя за Нова година, до тогава може да се развали или не, но ще си направя празник.

Използвай остроумието си да забавляваш хората, не да ги оскърбяваш.

То аз друго не правя. Мразя черния хумор или хора, които под формата на майтап настъпват други хора.

Свиркай си.

Нашият съсед, всеки път щом излезе от дома си, започва да си подсвирква. Чудя се дали се радва, че се маха от мърморещата си жена. Съседката ми пък, щом влезе в кухнята, започва да пее. Знам, че или готви или мие чинии. Аз пея под душа, действа разтоварващо.

Научи се да танцуваш.

Възхищавам се на хора, които могат да танцуват както народни, така и модерни танци. Музиката, танците са балсамче за душата и е сто пъти по-добре да попееш или потанцуваш, отколкото да седиш на масата и само да се оплакваш.

Отделяй време да помиришеш розите.

Докато чакаме на спирката, само поглеждаме дали идва нашето превозно средство и нервничим. Вместо да погледнем небето, хората, тревичките, дърветата. По-бързо няма да дойде рейсът ако нервничим, а през това време може да помечтаем. Откога не сме се заглеждали в звездното небе? А как миришеха розите? Няма време, ние бързаме. Рози, а – това бяха цветя. Откога не са ми подарявали? Утре ще си купя една, пак ей така за разкош.

Отбягвай песимистите.

И те са хора, но покрай мен не виреят. Мама ми казваше: „Не играй с този, той е лошо дете.“ Ами на него може да му казват: „ Играй с нея, тя е добро дете.“ Тогава какво?! Оптимизмът е заразен и песимистите бързичко преминават в нашата група, харесва им. Така че заразявайте ги с оптимизъм, нека им е!

Не бъди скъперник цял живот, за да оставиш пари на децата си.

Ти цял живот мизерстваш, а след теб децата ти дори могат да се скарат, че малко си им оставил. Остави им други ценности. А най-голямата ценност, че си им дал живот?! Може би трябва хем ти да живееш пълноценно, хем нещо да им оставиш в наследство.

Не предприемай нищо, когато си ядосан.

Както и брой до десет, когато си ядосан, но колко често го правим, а това е много ценен съвет. Особено вечер, когато сме се скарали с най-близките си хора. Мале, какви фантазии измисляме, а на сутринта… се срамуваме от себе си в повечето случаи. Затова, не бройте, а си спомнете нещо хубаво или помечтайте за нещо хубаво, пък утре, утре ще видим.

Да се научим да благодарим

Много е приятно, когато цял ден си висял на печката и поне един ти каже „благодаря“ за вкусната вечеря. А някои хора заспиват гладни и без любов, затова да благодарим за всяко хубаво нещо, което ни се случва, хич не е лошо.

Обичай децата си такива, кавито са. Не каквито ти би искал да бъдат.

Та това са твоите деца и те са такива и заради теб. Нима ние всичко сме правили, което са искали нашите. Не харесваме тези, за които са се омъжили/оженили. Та нали ние няма да живеем с тях. Ако пък се разведат, им казваме: Нали те предупредих, ама като не слушаш. Е, нали това е техният живот, те трябва да си го изживеят, ние и да искаме, не можем вместо тях, а и не трябва. Щом толкова знаем, защо не сме осъществили нашите мечти, та ги вменяваме на децата си, та те си имат свои.

Обаждай се на майка си.

Това при мен е трудно изпълнимо, защото тя не ми дава шанс. Все тя ми звъни. Чак и се ядосвам, а пък на мен – моите деца, защото пък аз все ги търся. Верига. После техните деца и така. Майки, все се тревожат.

Ожени се по любов.

Не можеш да лягаш с пари и с тях не можеш да си говориш. Други неща – да, но само с пари не се живее. Когато имаш до себе си любим човек, с него можеш да преодоляваш и трудности, и за радостта са нужни поне двама.

Запиши на касетофон смеха на родителите си.

Записала съм на клипче мама как пее и когато се скараме… ? пускам записа от телефона и айде, кавгата спира и си сипваме, но не шампанско.

Пази се от завистта. Тя е източник на много беди.

По-добре се амбицирайте, постигнете нещо и вие, или просто се зарадвайте на чуждите успехи, вместо да завиждате. Защото на този човек и през ум не му минава, че вие се тровите заради него. Той си върви напред и нагоре, труди се и се радва на постигнатото, може би с много труд, а вие се изяждате и за какво?!

Научи се да слушаш. Понякога шансът чука много тихо на вратата.

Ако се научим да се изслушваме, ще настане такъв живот, но кога имаме време да слушаме глупостите на еди кой си. Я аз да седна пред компютъра. Там съм нещо, а вкъщи само ме хокат. Я да си гледат работата. И се отчуждаваме, по-лошо, ние не се познаваме, ама карай да върви. То като ни кацне пиленцето на рамото, ние го гоним, за да не ни изцапа дрехата, после се чудим защо на другите все им върви, а на нас – не.

Не пропускай случай да кажеш на някого, че го обичаш.

Поне в миговете, когато сте изпаднали в умиление. Приятно е да го чуеш, нищо че си го знаеш.

Не подценявай силата на думите – те заздравяват и изглаждат взаимоотношенията.

А дали се замисляме, че думите нараняват и оставят трайни рани. Или че могат да те накарат да летиш, или просто ги хвърляме ей така на вятъра, само за да си кажем нещо.

Когато ти направят комплимент, единственият задължителен отговор е искреното благодаря.

Трябва да се научим както да правим комплименти, така и да ги получаваме. Някой ми казва: Колко си хубава днес. И аз… Е, та вчера не бях ли?! Или: Абе, какви глупости ми говориш, толкова съм уморена? Вместо да се зарадваме на милите думи, ние караме хората да не повторят. И после, мен никой не ме харесва, защо ли?!

Не ги знаем тези неща ли?! Знаем ги, но дали ги спазваме. Ами, не. Те ще ми кажат на мен аз какво да правя, я. А в тези малки съвети има толкова мъдрост. Те са проверени с времето. Защо да не се възползваме от тях? И дано съм ви била полезна поне малко!