Автор: Валентин Желязков
ръцете му са груби и напукани
един живот те бъркали са вар,
а ноктите му черни и начупени…
Боли го кръстът, коляното му пука,
придвижва се полека и със зор,
стиснал пак мистрията и чука
повикали са го в съседен двор…
И гледам го прегърбен как измазва,
поредната оръбена стена,
работи той, без думица да казва
и пръска във лицето му варта…
Накрая „Чорбаджията“ – доволен,
му плаща с няколко „трохи“,
а той – прегърбен, плах и болен
със тях семейството гости…
А утре пак нанякъде ще иде,
докато сърцето му държи,
не иска никой да го види,
кога смъртта над него закръжи…
Парченце хляб, паничка супа,
водица в старото бърдуче,
оскъдните парици трупа
за подаръче на свойто внуче…
Той зъби няма – уморен е!
Болката си зад усмивка крие,
съзнава, че не му остава време
и… радостта е в чашката с ракия…
Единствената му утеха.
Изхранил е семейство, внуци
и все е с старата си дреха,
и гумените скъсани папуци…
Поклонете се на стария човек,
за него отворете си сърцето,
животът… Никак не е лек.
По-скоро – целунете му ръцете…