Мария Никова
Все по-често скъсявам разговорите си.
Все по-рядко се интересувам кой, кога и защо е изговорил думи, за които ще съжалява, но ще бъде късно.
Все по-дълго мълча, пред разпенените думи от приятел, който се превръща в непознат за мен.
Едно е да чуеш истината, друго е да се питаш, с какво заслужих този тон.
Отсявам, онова което ми причинява болка ,
от онова, което ми е причинено, за да ме научи.
Разбирам разликата между обикването и „хубаво ми е с теб.“
Все по-бързо крача напред, без да се интересувам от очите, на които вярвах някога.
Все по-осъзнато, не отговарям на телефонни обаждания.
Понеже тези, които ме търсят днес,
си позволиха да ги няма за мен, когато ги търсех някога.
Колкото повече навлизам в лятото на годините си, толкова повече се убеждавам, че оттук-нататък, приятелите ми ще намаляват за сметка на всички онези, които успяха да се впишат за малко в света ми,а след това избрах за дълго да липсват.
Понеже човек не се променя, а се разкрива.
Пред онези, които (не) вярват, че държиш на тях.
Там , където те има за някого, тя / той те намира.
С дума. Обаждане. Мейл. Цвете.
С картичка, от която грее само една нарисувана усмивка.
С останалото се сбогувам.
Бавно и полека.
Неусетно почти.
Photo by pinterest.соm