Важно, по-важно, най-важно.

Автор: Ariadna

Веднъж, преди години, един човек ми каза :

„Трябва да разделяш всичко в живота си на три категории – важно, по-важно, най-важно. Това е единствения начин, да подредиш правилно приоритетите си и да разпределиш времето и енергията си, спрямо тях.“

Важно.

По-важно.

Най-важно.

Този съвет правеше дните ми, целите ми, стъпките ми, да ме карат да се чувствам цяла.

И колкото повече време минаваше, толкова повече се учех да наблюдавам другите. В коя категория поставят работата си, близките си, материалните си блага, дори и мен самата.

Открих, че често не стоя на мястото, на което съм си мислила, че стоя… в някого. Понякога дори сянката ми не стоеше в този кратък, важен списък.

Открих, че хората често сме фон в нечий живот, докато същите, за нас са самата картина.

Не важната, не по-важната, а най-важната.

Този техен избор болеше.

И болях. Тихо.

Не можеш да обвиниш никого за собствения му списък.

Той е твърде личен, за да му бъде потърсена сметка, и твърде истински, за да опиташ, да му повлияеш.

Тогава се учиш да чакаш.

После се учиш да си тръгваш.

И най-накрая се учиш, да учиш от всяко тръгване.

Виждаш твърде рано. Отдалече.

Защото знаеш, че всяко малко, всъщност е голямо.

И хубавото и лошото растат.

Само дай им време.

И избор.

Веднъж един човек ми каза, как да разпределям себе си правилно.

А времето изпълни този съвет със смисъл, и така ми каза много повече.

Не ми даде ключът за вратата на живота.

Даде ми малката, важна шпионка, през която да виждам хората такива, каквито са, когато мислят, че никой не ги гледа.

Даде ми изборът да отсявам спокойно и без много шум.

Даде ми силата да пазя свидно и с все сили важното, да се боря с цената на безсънието си за по-важното и да се науча, че преди всичко и всички трябва да съм си най-важното.

Защото само така, мога да давам, без да губя себе си.

И само така мога да оцелея.

Да ме има.

И да бъда аз.