/ автор: Лора, infinity 1305 /
Потапям пръсти в стихналата нощ
като слепец да почета от тишината…
ухание на розови градини
разлистени, да слеят самотата ми…
Но ти разпали хиляди звезди
и заблестя измамно всяка мисъл
и погледа ми, уловен преди
снижи ме, до последната орисия.
И призова ме глад,неверен,изболян
навярно хиляди и повече еони…
И музиката стихна…Тежка дан
в предела на плътта ме доизрони.
Сега вързопче свито съм
и много са възлите, заплетени в ума.
Не знам, поисках ли
да ти прошепна сбогом.
И да се върна вече у дома.