Ела си

че сигурно и Ти се притесняваш,
дали сме здрави, стига ли насъщният…
Не ни мисли. По малко остаряваме,
но иначе отвътре сме си същите.

Понякога се караме и викаме,
и думите тежат като планети.
Крилата ни болят. И бавно никнат,
и бързо вехнат в полза на ръцете.

Понякога сме дребни и лицата ни 
приличат на стафиди от ненавист.
А друг път сме огромни. Непонятни,
божествени и истински, и прави.

Но тъжно е, откакто си отиде.
И днес Ти пиша, за да Те помоля…
прости ни. Бяхме зли и Те обидихме.
Ела си, Боже, в къщите. При хората.