Из „Страници от Рая, Дневниците“,
автор: Радослав Гизгинджиев
…Понякога е хубаво да вървиш сам,
зависи колко дълго продължава.
Понякога е хубаво да вървиш с някого,
зависи, колко е близо до теб.
Понякога е хубаво да знаеш, че някъде там,
има човек, който може да те разбере
само като гледа очите ти.
Без нито дума. Дори и без докосване.
…Имаше такива дни, в които гледаш хората и си мислиш:
Къде е моето място сред тях?
Често съм си мислил, че не могат да ме видят.
Гледат ме, но не ме виждат. Прегръщат ме, но не ме докосват.
Плачат, но нямат сълзи. Говорят, но не казват нищо.
Чувстват, но не могат да съчувстват. Съжаляват, но не го осмислят.
Правят секс, но остават самотни. Харчат, но са бедни.
Танцуват, но не чувстват земята под стъпалата си.
Дават, но за да дават на себе си.
Обичат, за да ги обичат тях. Раждат, за да се размножават.
Молят се, но не вярват. Желаят, но не правят нищо.