Автор: Мартин Спасов
Колко есен има в тази зима!
Жълти ветрове раздират дряна.
Всяка част от мене си замина,
но очите искат да останат.
Тази пустота им е удобна.
Тази тишина е мъдър влъхва.
Моля дъжд от сурогатен облак,
миг преди очите да изсъхнат.
Колко красота! Не се намирам
в ничия представа за сиротност.
Тази есен в зимата умира,
но преди това блести в живота.
Колко близка жар! А няма залез.
Зимата прилича на светилник,
който есента с очи запали.
Същите, които си заминаха…