Автор: Ники Комедвенска
Оставам тук, каквото и да става –
фалити, безработица… Погром!
Нали във тази мъничка държава
родих дете и още правя дом.
Нали опъва къщата на село
до стряхата си слънчева бразда,
та птиците, за пролет зажаднели,
да имат път до своите гнезда.
И аз по този път насън се връщам –
отчаяна от нямане, сама…
Тогава като птиче ме прегръща
измъчената бащина земя.
Постила кротко чергата на юни,
заплита ден за стария ни род,
додето тихо зрее помежду ни
една безумна жажда за живот.
И нека всяко утре е измама,
кръвта току-така не сменя цвят!
Оставам тук! в земята на баща ми –
най-вярната земя на този свят.