Автор: Живка Жекова-Петрова ©
Не, ти не може да си само минало,
макар и от мечтите по-обичано,
ти – моето едничко неизстинало
огнище – връзката ми с Вечното.
Аз помня първата си среща с тебе,
когато притаила дъх четях „Под игото“
и настоящето ми стана много дребно,
като сюжет от скучна булевардна книга.
Но ти не си и рафт от библиотеката,
в която Аспарух и Калоян живееха,
и още хиляди лица, които днеска
в живота си пак искам да открия.
„Земя като една човешка длан“ си уж,
а все по-малко хора те побират
в сърцата си. И брат на брат е чужд,
и корените си сами убиваме.
Но все пак там – в мостовете на Фичето,
в шевиците останали от баба ми,
със ритъма звънлив на ръченицата
и мириса на млякото и хляба
възкръсва тялото ти. С поглед жаден
прегръщам раменете ти – Балкана,
и търся твоите очи – реки разплакни,
и питам се лъв ли си ти или си рана.
О, Лъв си ти! Макар и изкорубена,
ограбвана, оплювана, продавана,
за мен ще си останеш кръстопътя,
през който моите мечти минават.
Това, че имах пътища в сърцето си,
които ме довеждаха при тебе,
предпазиха от греха коленете ми
и аз не ги подвих пред чуждоземното.
Човек не е дърво, но, ако иска
като птиците да е свободен,
дори вместо ръце криле да има,
той няма да лети щом няма корен.